"Смисъла на духовното развитие на човека е в неговата качествена вътрешна промяна. Това предполага на първо място не просто възстановяване във всеки преживян ден вътрешния духовен диалог с Бога посредством дълбочинните чувства и своята искрена любов към Него, но и да се живее с това тайнство. Човекът всъщност тъгува за такъв чист вътрешен диалог с Бога. В детството тази дълбока потребност се проявява най-силно, докато е още свежа паметта от прераждането. Човекът усеща този дълбок чувствен контакт чрез своята Душа, който външно може да се проявява във вид на детска искрена радост и всеобхватна, чиста любов към всичко и всички. Затова се смята, че децата са по-близо до Бога, отколкото възрастните. Тяхната Личност е все още чиста и здраво свързана с Душата чрез искреността и вярата си, а тя от своя страна, таи надежда за спасение към новата Личност. Защо на човек в продължение на по-голямата част от живота му се струва, че най-доброто тепърва предстои? Всъщност в минутите на проявление на своето „искрено щастие“, малкия човек изпитва дълбочинни чувства на съприкосновение със своята духовна природа, усеща вниманието, любовта и грижата на Бог за неговата Душа, която се намира в такива тежки условия на заточение в тялото. 
С времето новата Личност започва да възприема и опознава заобикалящия я свят, и това чувствено общуване се пренася в общуването с близките хора: с майката, бащата, роднините. В съзнанието се закрепват първичните външни зрими образи, благодарение на преживяваните по това време дълбочинни чувства на искрена любов, изникваща от Бога. Последното е свързано изключително с вътрешния свят на човека, с това безсловесно, истинско събеседване с Бога в Любовта Му. Защо най-топлите спомени останали в нас са именно от детството, например, за майката като всемогъщо, любимо същество, за което няма нищо невъзможно в този свят. Но пораствайки вече гледаме на нея с други очи като на зряла жена със своя съдба. 
Когато тялото започва да узрява, а новата Личност все по-често извършва избор в полза на Животинското начало, поради своята непросветеност, човек загубва този незрим чувствен диалог с Бога. Въпреки, че душата не престава да му „почуква“ и да подава сигнали. В човешкия живот се появяват обстоятелства, които по един или друг начин го призовават да се върне към този успокояващ за Душата диалог с Бога. Но ръководейки се от мислите на Животинско си начало, се отказва да чува и да бъде чут от Духовно начало, което е самата Душа, проводяща Божията любов. 
По това време Животинското начало подменя това живо общуване със себе си. Личността, наблюдавайки за своите мисли, при желание може ясно да проследи този процес. Той започва, когато човек се отвлича към мислите от Животинското начало, или, както казвали в древността, „дава енергията си на вятъра“, загубва диалога с Вечният, Този, Който се явява неговия най-близък. В този момент човек започва да чувства вътрешна самота. А в последствие се случва и подмяната, когато започва да търси външното общуване с хора, които както и той се чувстват сами или се поддава изцяло на мислите от своето Животинско начало, започвайки да разговаря „със самия себе си“. Всичко това е временно и представлява прах от прахта. Този вид общуване се отличава качествено от духовния Диалог с Бога. В него изчезват чувствата на искреност, душевна чистота и се появяват чувства на обида, горделивост, завист, егоизъм. 
Това са най-радикалните подмени от доминиращото в съзнанието Животинското начало. Те произлизат от това, че човек престава да разбира себе си, своята духовна природа, неговия истински смисъл в живота. Земна му самодостатъчност изкривява разбирането за силното дълбоко желание на Душата да се освободи и да бъде независима от материята, освобождавайки се от нейния плен. Тогава човек вече не разбира своите истински чувства, а се заключва от всички в своята крепост на егоизма. Започва да изпробва едни или други маски-образи, предлагани от Животинското начало. В такова състояние мисловното му общуване вече не е към Бога, а към самия себе си. Всъщност, той започва да слуша и да общува само със себе си, или по-скоро със своето Животинско начало, което извършва подмяна на вечната Истина с временна илюзия, превръщайки човека в свой проводник. Такъв диалог със себе си се превръща в диалог на смъртния човек, което го прави злобен и зависим от множество материални нужди. Той вече не живее чрез Бог, не се явява свободен, а открива смисъла на жалкото си съществуване в материята (отделяйки жизненото си време и внимание за нейното натрупване), в подчинението и в причиняването на страдания на другите. Същността на подмяната е, че човек не я забелязва, на него му се струва, че прави всичко правилно и „според него“ така ще бъде по-добре за другите. "

​

​

​

​

​

СинергоЕтика, Космоенергетика, Рейки, Кундалини, Биоенергия

​

​

​